Спрях да пиша. Никога не съм твърдяла, че съм някакъв страхотен талант, но обличайки чувствата си с думи, изпитвах едно специално удоволетворение.
И то страшно ми липсваше през последните няколко месеца.
Заставах над белия лист с химикал в ръка, но ... нищо. Музата ми никаква я нямаше. Обвинявах Станислав за това и си обещах да пиша пак, едва когато го видя отново.
Видях го.
Но не написах нито ред.
Не намерих думи, с които да опиша горчивия вкус на отказа му. Но си спомням вечерта, в която стоях на терасата, разпакана и жадно вдишвах цигарен дим.
За кой ли път осъзнавах, че света не се върти около мен.
И тогава се появи моята муза. 

             ***

Прости ми, че чак сега те споменавам. От страх е, да не би да свърши. И още ме е страх.
Толкова непринудено щастлива не съм се чувствала никога. Не че не са ме обичали... или че аз не съм.
Просто всяка минута с теб е ... по-хубава :) Нямам търпение да те видя, да ми се усмихнеш и да започне най-хубавата част от деня ми.
С всяка дума написана за теб сякаш събличам душата си. И за пръв път не изпитвам срам.

             ***

Не знам как, но успя да ме излекуваш от Станислав.
Днес му се обадих, има рожден ден.
Не изтръпнах. Всъщност нищо не изпитах, освен облечение. Най-накрая.

             ***

Напоследък си единственият, който спира дъха ми. И искам да продължаваш да го правиш.

Гола съм вече, пишейки за теб. Твоя съм.

             ***

Ще останеш до мен, нали ?