Постинг
06.12.2009 11:19 -
B очакване
Дъжд...дребни капчици румолят...докосват за сетен път пожълтялите листа..
Сякаш времето е спряло...и само аз съм жива.Дъждът мокри студената ми кожа.За
пръв път от много време насам се чувствам ...жива .
Няма я вече нито болката,нито вината..Дори започнах да свиквам със самотата..А си мислех,че отидеш ли си - това ще е краят.
Сега всеки е обърнал гръб на миналото и продължава напред..Но всъщност как да забравя някого, за когото едва не се унищожих?!
И все пак остават само хубавите спомени.уви-твърде малко...но все пак са живи..
Нашата история...Помниш ли я ?Помниш ли онези седем дни , през които споделях всичко с теб?Дори душата си ...А първата ни среща?Дебнех момента , в които ще погледнеш часовника си - твой стар навик ... Ако знаеше какво ти бях замислила щеше да си останеш у дома си ..Ако онзи тих порутен таван можеше да се нарече дом...
Това остава най - хубавата седмица в живота ми...Седмица прекарана с теб.
И нощта, в която си тръгнах за пръв път от теб. Помниш ли я ?"Обичаш ли ме?"-те попитах..а ти свдеде поглед и остана безмълвен.Колко трудно задържах сълзите си тогава..Ти явно си помисли , че си ме изгубил завинаги и на следващя ден ме потърси.
Една седмица...през която бях осъдена на щастие.
А помниш ли истинската ни раздяла?Каза, че не можеш да живееш по този спокоен начин... Че животът трябва да не е просто съществуване, а една непрестанна борба с цел да спечелиш. Но не мислиш ли, че изгуби много повече от това , което си извоюва ?Изгуби сърцето си.Изгуби любовта.Изгуби мен ...
И в тази безсмислена борба ,, отчаяната ти душа едва не изгоря.А можехме да имаме толкова много...Можеше да сме заедно..
Толкова години, изживяни в очакване...Но аз не изгубих надежда нито за миг.Сигурна бях ,че онези парещи устни и дълбоки очи ще ме направят щастлива отново, дори и за кратко...
Но времето може да промени всичко.Дори онази нестихваща и болезнена обич.
Избеляло палто ... Чисти обувки ... макар и стари ...Ръчноизплетен шал..Стар колкото любовта ни. Помниш ли ?Първата ми вечер в тесния таван.Ти ... беден, но изключително гостоприемен..Малко хора биха приютили напълно непознато момиче...дори и толкова красиво...Да, някога бях такава...Но не осъзнавах, че тъкмо тази красота ме доведе при теб...
На сутринта в знак на благодарност..или по-скоро от нужда да те видя отново, аз те завих със шала си...Цяла вечер бе мръзнал, за да се чувствам добре.
Благодаря ти .. за това... и за още хиляди неща...за това , че макар и за кратко, бях влюбена изцяло и всеотдайно в теб... спомени от миналото....
А дали някога ти си ме обичал?Не знам... и като че ли е по-добре да не разбирам...
Дъга...Дъждът спря...жалко...толкова спомени ми възвърна...изключително далечни от новото ми "аз", свикнало да се справя без теб.
Локва...Поглеждам се.. единствено очите ми са същите...Не знаех, че съм се променила толкова много...Тъмната коса, сега сякаш е посипана със сняг...Ръцете , с които те докосвах толкова влюбено, леко потреперват...
Напразно се бях учудила защо не ме позна...Останали са само спомени... Но нищо...Живях двадесет и седем години без теб. И дори още да те сънувам в самотните вечери, не значи, че целият ми живот,изминал в очакване, е напразен...Нали отново те видях?
И дъждът...отново заръмя...Време е да си вървя...Аз...Обичам те...но е време да ти кажа сбогом...И да те оставя да си идеш..Този път - завинаги...
Сякаш времето е спряло...и само аз съм жива.Дъждът мокри студената ми кожа.За
пръв път от много време насам се чувствам ...жива .
Няма я вече нито болката,нито вината..Дори започнах да свиквам със самотата..А си мислех,че отидеш ли си - това ще е краят.
Сега всеки е обърнал гръб на миналото и продължава напред..Но всъщност как да забравя някого, за когото едва не се унищожих?!
И все пак остават само хубавите спомени.уви-твърде малко...но все пак са живи..
Нашата история...Помниш ли я ?Помниш ли онези седем дни , през които споделях всичко с теб?Дори душата си ...А първата ни среща?Дебнех момента , в които ще погледнеш часовника си - твой стар навик ... Ако знаеше какво ти бях замислила щеше да си останеш у дома си ..Ако онзи тих порутен таван можеше да се нарече дом...
Това остава най - хубавата седмица в живота ми...Седмица прекарана с теб.
И нощта, в която си тръгнах за пръв път от теб. Помниш ли я ?"Обичаш ли ме?"-те попитах..а ти свдеде поглед и остана безмълвен.Колко трудно задържах сълзите си тогава..Ти явно си помисли , че си ме изгубил завинаги и на следващя ден ме потърси.
Една седмица...през която бях осъдена на щастие.
А помниш ли истинската ни раздяла?Каза, че не можеш да живееш по този спокоен начин... Че животът трябва да не е просто съществуване, а една непрестанна борба с цел да спечелиш. Но не мислиш ли, че изгуби много повече от това , което си извоюва ?Изгуби сърцето си.Изгуби любовта.Изгуби мен ...
И в тази безсмислена борба ,, отчаяната ти душа едва не изгоря.А можехме да имаме толкова много...Можеше да сме заедно..
Толкова години, изживяни в очакване...Но аз не изгубих надежда нито за миг.Сигурна бях ,че онези парещи устни и дълбоки очи ще ме направят щастлива отново, дори и за кратко...
Но времето може да промени всичко.Дори онази нестихваща и болезнена обич.
Избеляло палто ... Чисти обувки ... макар и стари ...Ръчноизплетен шал..Стар колкото любовта ни. Помниш ли ?Първата ми вечер в тесния таван.Ти ... беден, но изключително гостоприемен..Малко хора биха приютили напълно непознато момиче...дори и толкова красиво...Да, някога бях такава...Но не осъзнавах, че тъкмо тази красота ме доведе при теб...
На сутринта в знак на благодарност..или по-скоро от нужда да те видя отново, аз те завих със шала си...Цяла вечер бе мръзнал, за да се чувствам добре.
Благодаря ти .. за това... и за още хиляди неща...за това , че макар и за кратко, бях влюбена изцяло и всеотдайно в теб... спомени от миналото....
А дали някога ти си ме обичал?Не знам... и като че ли е по-добре да не разбирам...
Дъга...Дъждът спря...жалко...толкова спомени ми възвърна...изключително далечни от новото ми "аз", свикнало да се справя без теб.
Локва...Поглеждам се.. единствено очите ми са същите...Не знаех, че съм се променила толкова много...Тъмната коса, сега сякаш е посипана със сняг...Ръцете , с които те докосвах толкова влюбено, леко потреперват...
Напразно се бях учудила защо не ме позна...Останали са само спомени... Но нищо...Живях двадесет и седем години без теб. И дори още да те сънувам в самотните вечери, не значи, че целият ми живот,изминал в очакване, е напразен...Нали отново те видях?
И дъждът...отново заръмя...Време е да си вървя...Аз...Обичам те...но е време да ти кажа сбогом...И да те оставя да си идеш..Този път - завинаги...
в очакване ...
Честито 500 000 - я посетител на http:/...
Астрономите са в очакване на неизвестен ...
Честито 500 000 - я посетител на http:/...
Астрономите са в очакване на неизвестен ...
...да ти напиша коментар, но...останах без думи. Не ми се пишат типичните страхотно, невероятно дълбоко, прочувтвено, завладяващо, но...истината е , че е точно такова. Влязох в теб и видях всичко през твоите очи, усетих болката и самотата ти, на местата, на които си сложила многоточие, улових липсата на думи, желанието да замълчиш, ти, аз, вече не знам коя от двете, защото разказът ти слива душата на читателя с твоята.
Поздравления:)
цитирайПоздравления:)
благодаря ти за прекрасните думи :)
цитирайТърсене
